Canada & USA 2009

 

 

Los Angeles

 

Canada  Las Vegas  Los Angeles

 

От "града на греха" се насочихме към "града на ангелите". Една възрастна двойка в Лас Вегас каза, че пътя до там е 4 часа. Не знам дали са прави защото така и не видяхме табела "Добре дошли в Лос Анджелис".

 

Имаше само насочващи табели в коя лента да караш, за да те заведе до правилното място.

 

Решихме, че сме стигнали града, когато зачестиха мостовете над нас.

 

Направо не можех да си представя колко време са строени тези магистрали. Имах усещането, че са преплетени на възел. И коя къде води? Как би могъл да се ориентираш, ако си турист и имаш само пътна карта? Да спреш да попиташ? Да, бе, да, кой по-точно? При тези гледки бяхме доволни, че имаме навигация.

 

Колкото и да се изумявахме от всичките тези мостове, GPS-ът строго ни водеше в някаква посока. Хотелът щеше да е наш дом за 4-5 дни.

 

Пътувахме повече от час, при натоварен трафик. Чувствах, че сме в Лос Анджелис, но отстрани, покрай пътя, не се виждаше нищо. От време на време далечни сгради, но освен тях - само стени. Незнайно защо се бях настроил да видя хотела още от тук. Само че тук инфраструктурата просто е устроена по друг начин.

 

Наистина огромни магистрали имаха целта да те закарат от едно място на друго максимално бързо, нищо че се намираха в градската част. Лентите в някои достигаха 8. За да отидеш до даден адрес, трябва да излезеш на по-малка магистрала, от нея на обикновен път и чак тогава ще достигнеш някаква жилищна зона. От този път, като летище, няма как да стигнеш директно до тиха пешеходна уличка в центъра.

 

Когато GPS-ът ни промуши през небостъргачите на downtown, вече знаехме. Ето това трябва да е LA.

 

Да, това е. След още половин час каране GPS-ът, радостно ни съобщи, че сме пристигнали на дестинацията. Но хотелът не беше там. Огледахме се. Цветнокожи навсякъде. Те също ни гледаха. Може би се питаха същото, което и ние "Какво правят тия пък тук?" Добре е да отбележа, че в щатите няма негри, има цветнокожи или черни. Мястото все пак не приличаше на страшно гето, имаше малки, хубави къщурки. Осъзнахме се. Хотелът ни беше на Манчестер Авеню, но не в Лос Анджелис, а в Анахайм. Това значеше 50 км назад. В друг град, в Ориндж Каунти. Ама сме и ние.

 

абе каква е тая работа? Хем сме в Лос Анджелис, хем не сме. Така и не можах да разбера как административно е разделен този мегаполис. Предположих, че в долината е имало множество градчета. След време толкова много се разрастнали, че се сляли, за да се роди този град-държава с 20 милиона обитатели.

Когато се настанихме в хотела вече бяхме изтощени. Беше тъмно. Като слязохме от колата ни лъхна влажен въздух. Океанът оказваше своето влияние. На другата сутрин взехме карта на града от рецепцията и започнахме с плановете за деня. Едно от първите неща, които видях, беше океанът. Навигацията калкулира, че сме на около 25 км от някакъв плаж.

 

Купихме по кафе и отидохме до брега. Плажната ивица беше много широка. Вълните силни. На определено разстояние по брега имаше разположени вълноломи.

 

От време на време спасителят на плажа патрулираше с джипа си. Аз все очаквах някоя спасителка, но тия неща са само по филмите. Освен няколко сърфисти, нямаше други мераклии да влизат във водата.

 

Докоснах се до Тихия Океан. Отметнах го с "чавка" в тефтерчето. Пасификът - посетен. Бях виждал неспокойния Атлантически океан преди време, когато посетих Португалия. Но за Пасифика не бях и мечтал. Това наистина означаваше много за мен. Бях доволен.

 

За жалост времето не позволяваше плаж - силен вятър и облаци.

 

Дон Цецоло на ръба на света.

 

Какви са тия къщи бе брате.

 

Отидохме до вълнолома. Сърфисти и сърфистки се пробваха да хванат някоя добра вълна. За половин час наблюдение добихме някаква представа за тънкостите на сърфинга. Вълните бяха много големи и силни. Очевидно не ставаше за плацикане.

 

От вълнолома се открояваха хубави гледки както към океана, така и към континента.

 

Във водата имаше и делфини. Гоних да снимам един пеликан, но така и не успях.

 

Имаше и снимачен екип от близкия Холивуд. Главният герой се взираше в хоризонта няколко дубъла. Явно изживяваше любовна драма. Изглежда играеше в ниско-бюджетен филм или сериал.

 

В едно езерце наблизо открих няколко пеликана. Този път ги хванах в обектива.

 

Тук срещнахме още една Венеция. Бяха си направили пак изкуствени канали.

 

Където и да отидех се оглеждах цените на имотите. Сериозна работа. Цените на жилищата навсякъде са високи. Няма значение къде, в Америка или в Европа. Било и у нас. Изплащането на едно жилище отнема, както казват, цял живот. Дори и преди време, когато живеехме в онзи строй, пак си беше скъпо. За този ден приключихме. Навъртяхме 200 км "градско". Всеки път, когато избирахме някоя точка от картата: Santa Ana, Huntington Beach, Long Beach, Santa Monica, GPS-ът калкулираше 40 км маршрут. Върнахме се в хотела.

 

На другия ден продължихме с обиколките. Hollywood и Beverly hills бяха в другия край на града. 60 км по широките магистрали, за може би 40-50 минути.

 

Beverly Hills го разгледахме пътьом.

 

Кварталните му улички бяха чисти и подредени. Личеше си някак, че тук не живеят обикновени хора. Очаквах да видя някоя знаменитост да прави джогинг, но не би. За това пък, видяхме ченгета. Последните бяха повече и от звезди, станали популярни от известен филм. Изглеждахме като папараци, дебнещи някоя филмова звезда.

 

Като истински разбирач се почесах по главата и се произнесох, че не бих си купил къща в Бевърли Хилс. Проблемът не беше, че може да струват милиони долари, а това, че са направени от дърво, като бараката на село.

 

Почнах да се съмнявам, че "варосаната" къщичка на съседите е от масивен материал.

 

На външен вид - тухли, а всъщност - дървени.

 

При първия удобен момент спряхме да се снимаме. В далечината се вижда надписът "HOLLYWOOD".

 

Навигацията ни поведе по лъкатушещ път нагоре. Пътят ставаше все по-тесен и по-тесен. На места се чудех дали ще може да се разминат две коли по него. В контраст с широките аутобани, Mulholland Drive, по който се движехме, изглеждаше като от друг свят.

 

Пътят свършваше със заграждения. Качването нагоре беше вече забранено. Но пък LA беше в краката ни.

 

Слязохме да направим снимки. Невероятна панорама към града.

 

Снимката с надписа беше задължителна. На върха на хълма имаше и ретранслаторна кула. Някъде бях чел, че тази кула само загрозявала надиса. Да си кажа честно, не видях да са много красиви няколкото наредени, бели букви. Но за сметка на това, точно те бяха прославили по целия свят това място. Може да се каже, че в този ден посетих една от емблемите на Лос Анджелис, че и на света. В тефтерчето отметнах - посетено.

Тъй като нямаше време да потърсим другите забележителности на Холивуд, тръгнахме към хотела. Обиграни в лудия трафик, вече се движехме в car-pool лента на големите аутобани. Това е най-лявата лента на платното. Там е разрешено да се движат само автомобили с двама или повече пътници. Когато влезеш в тази лента не винаги може да се смесваш с останалия трафик, защото понякога е отделена със заграждения. Ако искаш да се отклониш по друга магистрала, има специален мост, който е за тази лента и те отвежда от магистралата или те включва в друга, пак в car-pool лента. Затова при кръстосване на магистрали се получава една плетеница от мостове на различни нива, все едно гледаш разбъркани спагети в купа.

 

На другия ден се върнахме пак там, в Hollywood - Hollywood Boulevard. Паркирахме автомобила. На една пресечка имаше паркметри. По 2 долара на час.

 

Тръгнах да разглеждам. Всичко наоколо е свързано пряко или косвено с киното.

 

Меката на Киното!

 

Магазините за сувенири бяха препълнени с туристи. Аз също накупих, магнитчета, тениски, регистрационни табелки за кола, всичките на тема - Hollywood, LA, route 66, общо две торби. На много места се продаваха макети на Оскарите. С надпис от рода на: За най-добрия родител, жена и т.н.

 

Май в Kodak Theatre раздаваха оскарите, истинските.

 

Пред една от сградите - Chinese Theatre имаше голямо стълпотворение. Тук се провеждат премиери на филми.

 

Какво е Холивуд без алеята на славата. Отпечатъци на известни актьори има и пред самия Chinese Theatre. Интересно е да изследваш коя звезда си е оставилиа отпечатъците по цимента.

 

Брус Уилис е оставил голям отпечатък в историята на киното и малък в отливката пред Китайския театър.

 

Голяма суета витаеше наоколо. Бъдещи звезди пърхаха щастливи. А може би бяха настоящи?

 

От двете страни на Hollywood Boulevard, по тротоарите са поставени звездите на всякакви величия, не само актьори, но и музиканти, певци. Това е истинската Алея на славата. Звездите им бяха през няколко метра една от друга. Гледах, че туристите клякат, за да се снимат с тях. Затова и аз го направих. Да си кажа честно повечето от имената нищо не ми говореха, ама тоя го знам... има си хас!

 

След няколко часа разглеждане се върнахме при колата. На чистачката ни чакаше фиш от 50 долара. Нарушението ни било, че не сме си платили за паркинг. Паркингметърът отчиташе в обратен ред оставащите минути, както и до кога е платено. Имахме още 15 платени минути, но това не пречеше фишът да бъде написан половин час след паркирането.

 

Полицаите от една патрулка казаха на брат ми, че можело да обжалва в едноседмичен срок в местния съд. Колко справедливо!!! Особено когато Маздата, с която бяхме, имаше регистрация от Мисури. Изглеждаше все едно някакви селяци от Източните щати са изминали 2000 км, за да се възхитят на цивилизацията в Калифорния. Явно и там вървят тия калташки номера. Така или иначе по съдилища не сме ходили. Кой да се занимава с глупости, при положение, че съвсем скоро си тръгваме. На следващият ден се насочихме на юг, към Сан Диего.

 

Незастроените площи бяха малко. По целия път надолу имаше много градчета, така че не разбирах кога свършва едното и кога започва другото.

 

На едно място спряхме. Имаше автокъща. Продаваха коли на старо. Бях чувал, че се върти такъв бизнес в България. Внос на американски коли. Имаше си отиграна схема.

 

Спрях да видя за колко продават същата Мазда, която карахме.

 

До мен дойде продавачът. Оказа се, че е германец. Семейството му било още в Европа. Той самият също внасял американски автомобили в старият континент. Разказа ми подробно за големината на контейнерите, цената и времето за доставка. Според него американците вече отбягвали големите автомобили. Търсели се малолитражни коли. Причината била увеличената цена на бензина. Но въпреки увеличението, пак цената му беше далеч от тази в Европа. Предположението на германеца беше, че скоро цените между двата континента ще се изравнят, като това ще накара гигантските магистрали на Калифорния да опустеят. Липсата на развит градски транспорт в LA ще доведе до големи сътресения, а там разстоянията са много големи, т.е. градът ще блокира. Това бяха сериозни размисли, но дали е прав. Поне според мен, да.

 

Отидохме до плажа. Времето не беше лошо. Разни самолетчета летяха в небето. Дядо с дистанционно в ръка умело управляваше своя. Доколкото разбрах, беше безмоторно самолетче. Единствената елекроника по него бяха малки моторчета на крилете, с помощта на които машинката се накланяше наляво и дясно.

 

Седнахме да пием по бира. Гледката си струваше.

 

В Сан Диего беше чисто и подредено. Съвсем малко на юг беше границата с Мексико. Нямаше къде повече да ходим, зтова се върнахме.

 

Остана още едно нещо да направя. Времето предразполагаше за плаж. Океанът беше бурен. Да остана прав сред вълните беше дълга и обречена битка. Имаше много сърфисти навътре. Племенникът ми караше някакъв къс сърф. И аз се пробвах. Не беше лесно. Каране на сърф в LA - "чекнато". Жалко че почивката свърши. На другия ден летим за  Калгари.

 

На летището в Ориндж Каунти оставихме колата и хванахме самолета за Сан Франциско. Там бърза покупка на сувеноири и отново полет до Калгари.

 

Имах още 10 дни и ги прекарах в Канада. Преди да си тръгна срещнах един човек. Той беше роден и израснал в Калгари. Развиваше сериозен бизнес, беше ерудиран, но беше пътувал само два пъти. До Хавай и до Флорида, като разстоянието и до двете места е около 5000 км., на двете се говори Английски, стандартите са почти едакви, двете са в САЩ, т.е. почти както в Канада. Целият му свят беше това, което беше виждал още от дете и даже не съзнаваше, че някъде може да има нещо различно. Казах му, че на 200 км южно от града, в който живея е друга държава, там се говори на друг език, пишат на друга азбука. 200 км на север, отиваме в трета държава, с друга писменост и език, 50 км на запад е четвърта, отново различен бит... Не съм сигурен колко добре ме разбра, но аз осъзнах, че точно това е основната разликата в културите на двата ни свята. В неговия имаше стремеж да се уеднаквяват, а в европейския винаги е имало тенденция всеки да е уникален по своему. Кое е по-правилно? Не знам! На мен ми беше интересно да търся и намирам различията, да попадам на дилеми и да си задавам въпроси на които нямам отговор. Хареса ми цялото това приключение и съм щастлив че го направих.

 

 

Горе ^                     Следва >

 

 

Име:

Email, ICQ или Skype:

Вашето мнение:


Книга за гости - Визуализация


2010-08-30 23:00:45
От: Ilarioncho
Email, ICQ или Skype: 109811561
Страхотно пътуване, дон Cecolo! Кръстосал си целият континент. Тия езера в Скалистите планини направо ми спряха дъха. Определено ми се ще и аз някой ден да мога да посетя поне част от местата описани от теб.


2012-02-16 14:52:55
От: Елия Тренкова
Email, ICQ или Skype: trenkov@mbox.contact.bg
Ей, много си сладкодумен!

 

  
 Moto

Вижте също:

image 1
Пътешествието през Родопите до морето

2006
Виж повече >>

image 1
Солун, Бяло море, Кавала и о.Тасос 2007
Виж повече >>

image 2
4'600 km по Tурското крайбрежие 2008
Виж повече >>

image 1
Диарбекир, Кюрдистан и Планината Арарат 2009

Виж повече >

image 1
Красотите на Балканите и Адриатика 2009

Виж повече >

image 1
Сирия, Йордания и Петра - Пустини, Морета и красота 2010

Виж повече >

image 1
Алпийска приказка през Австрия, Германия, Швейцария и Италия 2012

Виж повече >